We use cookies to provide some features and experiences in QOSHE

More information  .  Close
Aa Aa Aa
- A +

Нищетата на "левия" неолиберализъм

6 2 208
18.01.2019

/Поглед.инфо/ Съвсем не са случайни кавичките в заглавието. "Левите" неолиберали наистина нямат нищо общо с истинското ляво. Макар че обичат да твърдят обратното. Най-характерното за тези хора е, че отдавна са изхвърлили от речника и, разбира се, от мисленето си такива понятия като експлоатация, класова борба, наемни работници. За тях това са твърде "остарели" концепции, а те са твърде /пост/модерни, за да разсъждават по такива теми. Съвсем други са нещата, които ги вълнуват - расизъм, ксенофобия, дискриминация, хомофобия, права на ЛГБТ общността, права на жените. Тук трябва да се направи едно много важно уточнение. Всички тези теми са важни. И преди време те с пълно право са били поставяни в центъра на обществените дискусии. Хомосексуалистите, малцинствата, жените действително са били подлагани на всевъзможни дискриминации. И тъй като левите хора по принцип подкрепят всички дискриминирани, е било напълно естествено борбата за правата на всевъзможните потискани групи да се превърне в централна тема за левицата. Само че през последните десетилетия действителността в това отношение е силно променена. Страшно много е направено - и в законодателството на различните държави, и изобщо в правилата за живеене -, за да могат някога потисканите групи днес да живеят несравнимо по-добре, отколкото преди половин век. Поне в развития свят никой човек, който иска да бъде приеман сериозно, не може да си позволи дори и минималистични расистки, хомофобски или уронващи женското достойнство забележки. Да не говорим за нещо повече. Така че борбата за правата на дискриминираните някога групи наистина е дала забележителни резултати. Ето защо опитите именно тя да бъде поставяна в центъра на лявата политика предизвикават недоумение. Да, левицата трябва да подкрепя потисканите групи и хора. Само че днес онеправдани са не толкова гейовете, лесбийките, трансджендърите, жените и т.н. Много на брой са случаите, в които именно такива хора получават признание, високи постове, великолепно заплащане, нищо че са гейове, лесбийки, трансджендъри, жени и т.н. Съвсем други са днешните потискани и онеправдани хора. Това са хората, които живеят от труда си. Работещите хора. Толкова характерната за 19-ти и началото на 20-ти век експлоатация никъде не е изчезвала. Съществува си и се проявява все по-силно. Особено през последните 30-40 години.

Вярно, от края на Втората световна война до края на 70-те години на 20-ти век животът на работещите хора в развития свят значително се подобрява.В значителна степен това се дължи и на съществуването на "социалистическия лагер", както и на Студената война между него и "капиталистическия свят".Елитите на Запад разбират, че е по-добре да се лишат от част от привилегиите си в името на това работниците да живеят по-добре и да не искат да осъществяват социалистически строй. В името на тази цел експлоатацията намалява, заплатите и социалните придобивки на работещите хора се увеличават. Неолибералната контрареволюция, започнала в край на 70-те години на 20-ти век слага край на това. Тъй като социализмът от съветски тип изглежда все по-нежизнеспособен, а кризите в Западния свят, изглежда, потвърждават теорията за краха на кейнсианството, на мода идват други теории и практики. От възгледите на Хайек, Мизес и Фридман, от политиките на Тачър и Рейгън се ражда един свят, който прокламира върховенството на пазара над всичко останало. Държавата е осмяна и обругана, а "невидимата ръка на пазара" е издигната в култ, на който и Йосиф Сталин би могъл да завиди. След рухването на Берлинската стена и краха на Съветския съюз никой вече не е в състояние да спре неолибералния възход. А това означава само едно - оттук насетне важни ще бъдат само капиталистите и техните печалби. Оттук-насетне животът на нормалните работещи ще става все по-тежък.

Разбира се, това е сбъднатата мечта на всички десни сили. В най-развитите държави, като Съединените щати и Великобритания, десницата триумфира. Левицата все повече губи почва под краката си и отчаяно се опитва да намери каузи, които биха й върнали електоралните успехи. За жалост, това търсене наистина е твърде отчаяно....В опит да се дистанцират от традиционните леви ценности, които биха ги отъждествили с компрометирания съветски социализъм, левите партии в Европа и САЩ започват да стават все по-либерални, говорят все повече за "правата на личността" вместо за класова борба и експлоатация. Вместо да се борят с несправедливостите на капитализма, голяма част от левите активисти насочват патоса на гнева си срещу расисти, хомофоби и потенциални изнасилачи. Не че въпросните групи трябва да бъдат харесвани, но е сигурно, че не в борбата тъкмо срещу тях е смисълът на съществуването на левицата.Експлоататорският елит е много по-опасен от хомофобите и расистите. И затова левите трябва да насочат основните си сили именно в борбата срещу него. Левите партии, обаче, както и много леви интелектуалци избраха другото - да се сражават с врагове, които , много често, дори не съществуват.

За да бъдем напълно коректни , трябва да проследим генезиса на това явление. Как се стига дотам, че левицата забравя за експлоатацията и се концентрира основно върху расизма, хомофобията и сексизма? Корените на това явление трябва да бъдат търсени още през 60-те години на миналия век. Тогава вследствие на социалните политики, провеждани в развития свят, пролетариатът вече не е така онеправдан,, както половин столетие по-рано. Работниците живеят все по-добре в капиталистическото общество. Много от тях имат собствени жилища и всички тогавашни предмети на лукса. Тоест вече могат да губят много повече неща, освен оковите си. Мислите за революция, за тотално преустройство на обществото ги привличат все по-малко. Ето защо левите теоретици трябва да открият други агенти на промяната. Основното условие, на което новите "революционни агенти" трябва да отговарят, е да са изключени от системата, да търпят притеснения и лишения. Ето така се ражда култът към малцинствата. Били те на расова, възрастова или сексуална основа. Най-ярък изразител на подобни търсения е Херберт Маркузе.

Роден е в Берлин през 1898 г. в семейство, принадлежащо към горната средна класа. Родителите му са евреи, които са добре интегрирани в германското общество. По-повод на еврейския си произход и успешната асимилация Маркузе обича да си припомня как в петък следобед често се е разнасял гласът на майка му: "Зигфрид, Брунхилда, гответе се за Шабат!" През 1916 г. Херберт е мобилизиран. Безсмисленият ужас на Първата световна война води до бърза радикализация на младия човек и до търсене на нови пътища за обществено устройство. След като Германия губи войната страната е раздирана от вълнения,а вероятността от установяването на съветска власт силно нараства. Младият Маркузе е избран за член на съвета на революционните депутати в Берлин. В крайна смета комунистите губят битката, а Херберт се оттегля от участие в активната политика. През този период започва да чете Маркс и други леви мислители, опитвайки се да научи повече както за динамиката на капитализма, така и защо револююцията в Германия се е провалила. Междувременно завършва университета във Фрайбург, защитайвайки дисертация, посветена на романите, които описват конфликта между творците и обществото.

След края на обучението си Маркузе се връща в Берлин, където получава от баща си - търговец с успешен бизнес - апартамент и средства, за да стане партньор в книжарница за антикварна литература. През този период Херберт се занимава не толкова с търговски въпроси, колкото с четене, основно на философска литература. Внимателното изучаване на текстовете на Маркс, Хусерл, Хайдегер го водят до извода, че марксизмът се е превърнал в закостеняла теория, която е изгубила революционния си потенциал, понеже не си дава сметка за съвременното развитие на обществото. Според Маркузе марксизмът пренебрегва културните и психологическите фактори, като безсмислено фаворизира най-вече икономическите условия. Кризата в обществото е не само икономическа, настоява той, тя е също така духовна и културна. Ето защо при тази нова ситуация е необходима и нова революционна концепция, която не се опира единствено на икономически фактори. Маркузе смята също така, че марксистката теория неглижира дълбоките вътрешни усещания на индивида и затова той поставя акцент върху личното освобождение и личното щастие заедно с необходимостта от дълбоки социални трансформации.

През 1928 г. Херберт Маркузе отново отива във Фрайбургския университет и става асистент по философия на Мартин Хайдегер, пред чието творчество се прекланя. Скоро започва да публикува есета, в които се опитва да съчетае философията на ментора си с постулатите на марксизма. Двамата прекъсват всякакви отношения, когато след идването на Хитлер на власт през 1933г. Хайдегер става член на национал-социалистическата партия и първи нацистки ректор на Фрайбургския университет. Евреинът и привърженик на левите идеи Маркузе разбира, че с универитетската му кариера е свършено. Свързва се с Макс Хоркхаймер, който е ръководител на........

© Поглед Инфо