Единствен гарант за свободно развитие е парламентарната република

За всички хора слънцето изгрява на изток и залязва на запад. Не и за министрите. За тях в това им качество – на членове на Министерския съвет, който е титуляр на изпълнителната власт при парламентарната форма на управление – слънцето изгрява и залязва в Народното събрание. Правителството не е пряка функция на доверието на гражданите. То е пряка функция на доверието на парламентарното мнозинство. Субстанцията на това доверие е политическа и може да се опише с три понятия – овластяване, контрол, отчетност. С други думи, от Парламента произтича властта на Правителството и нему, на Парламента, Правителството дължи отчет и е подконтролно. Това е конституционната азбука на установеното не само у нас, но и в Европа парламентарно управление.

Динамиката в отношенията Парламент-Правителство в най-висока степен зависи от характеристиката на парламентарното мнозинство – дали то е хомогенно и монолитно или е фрагментирано, подвижно и тематично. При първия вариант по правило координацията между законодателната и изпълнителната власт е по-плътна, а когато начело на правителството е лидерът на партията, която е спечелила изборите, често самото мнозинство в Парламента играе по-скоро ролята на трансмисия за правителствената политика. Започва да доминира неговата функция за политическа охрана на правителството, свързана с обезпечаването на подкрепата за неговите законодателни инициативи и отблъскването на опозиционните атаки. В такава ситуация, ако депутатите от мнозинството са неопитни и без индивидуална политическа тежест и авторитет в обществото, те често се превръщат в пасивен регистратор на волята на изпълнителната власт и неглижират контролната функция на Парламента. Тогава тежестта да се търси отчетност и да се осъществява действен контрол върху работата на Правителството ляга преимуществено върху парламентарната опозиция. Нейната активност и политическа критика оказват своето влияние върху обществените нагласи, което има ключово значение, защото парламентаризмът е управление чрез дискусия, а в тази дискусия се сблъскват и уравновесяват разнопосочните идеи, ценности и интереси в обществото.

Затова, дори и да няма аритметичен шанс да получи подкрепа един вот на недоверие от опозицията, тази най-радикална форма на парламентарен контрол и реализиране на политическа отговорност на едно правителство, е инструмент именно за осигуряване на отчетност на изпълнителната власт, при това пред своеобразния съд на общественото мнение, доколкото при такава процедура прожекторите на общественото внимание – медии, експерти, активни граждани и техни организации – светят най-силно и приковават вниманието на обществото върху парламентарните дебати. Така правителството получава най-висока трибуна да аргументира своята политика с подкрепата на парламентарното мнозинство, а опозицията – да даде гласност на своята критика и по този начин да търси ерозиране на обществената, а оттам - и на парламентарната подкрепа за дадена политика на правителството и така да отвори пътя за неговото последващо отстраняване, съобразно исканията и интересите на гражданите които опозицията представлява.

Обратно, при фрагментирано и хетерогенно в политико-идеологическо отношение парламентарно мнозинство, и особено при министър-председател, който не е измежду неговите партийни лидери, често се наблюдава подчертан акцент върху контрола и отчетността на Правителството от средите на самото парламентарно мнозинство, което е излъчило министрите. Тогава се увеличава и въздействието на Парламента върху самото формиране на правителствената политика най-вече по стратегически значими теми, както и по проблеми, които имат висок обществен резонанс. Големият смисъл от този многопластов политически и институционален процес е постигането и поддържането на баланс в обществото. А за да има такъв баланс, не трябва да има еднолична власт или прекомерна концентрация на власт в един център.

От такова конституционно гледище последните политически развития у нас показаха по един убедителен начин, че парламентарната република отново се завръща към своето нормално и пълноценно функциониране. Имаме хетерогенно и фрагментирано мнозинство – при това отчасти крепящо се на официална двустранна договореност между ГЕРБ и ПП-ДБ, а отчасти – на неофициални договорки, които обезпечават допълнителна подкрепа от ДПС по важни теми. Затова е съвсем естествено тъкмо това про-правителствено мнозинство да проявява подчертана активност в контрола над Правителството и в системното търсене на отчет за неговата дейност.

Не бива да се забравя, разбира се, че парламентарното управление не е управление чрез Парламента. Тоест, интервенцията на Парламента в правителствената политика трябва да спазва мяра, която не допуска законодателната власт да се превръща в конвент, който диктува всекидневната политика на Министерския съвет. Защото правителството не е изпълнителен орган на Парламента, а самостоятелен титуляр на изпълнителната власт.

Прочее, всичко това е положително развитие, което развенчава безпрекословно и за пореден път хрипливите гласчета, идващи от олигархичното и про-евразийско задкулисие – как парламентарната република се била провалила, как партиите се били изчерпали и как трябвало било да се въведе президентска република, за да цъфнела и вържела България с някой "бащица" начело. Измамни гласчета, които чрез концентрацията на изпълнителната власт в ръцете на един президент, който не подлежи на всеобхватен парламентарен контрол и отговорност – а това е по същество президентската република! – всъщност, искат да тласнат България в някаква сива зона между Свободния свят и прашасалите евразийски автокрации. Това обаче не е в българския дневен ред. Защото е доказано емпирично в конституционната и политическата теория, че в поляризирани и разделени ценностно общества, в които няма дълготрайна демократична традиция, а политическата култура е ниска, президентската република води рано или късно до автокрация. Единствен гарант за свободно развитие е парламентарната република.

След тригодишна каскада от парламентарни избори, съпроводени от пълзяща трансформация на служебните правителства в пряко президентско управление и натрапчиво лансиране на президентската република като панацея, имунната система на парламентарната република отново успя да изхвърли тези домогвания в миманса. Парламентарната република работи!

Мозаечният характер на правителственото мнозинство в Народното събрание – ГЕРБ, ПП-ДБ и ДПС, допринася за активизиране на парламентарния контрол върху изпълнителната власт. Наблюдаваме връщане на парламентарната политика на терена на стратегическите за страната решения. Парламентът през последните месеци не е пасивен регистратор на волята на МС. Време е обаче правителството на г-н Денков да разбере, че МС не просто е обект на парламентарен контрол, но има и задължението да се отчита текущо пред Народното сьбрание. Ако политиката, в която вярва г-н Денков, няма парламентарна подкрепа, или НС се оптива да интервенира прекомерно в правителствената политика (което е и белег на недоверие към МС), той следва да подаде оставка, а не да се опитва да заобикаля волята на Народното събрание.

Въобще, щенията за президентски режим умряха, да живее парламентарната република!

QOSHE - Парламентарната република работи - Доц. Д-Р Борислав Цеков
menu_open
Columnists Actual . Favourites . Archive
We use cookies to provide some features and experiences in QOSHE

More information  .  Close
Aa Aa Aa
- A +

Парламентарната република работи

23 0
20.11.2023

Единствен гарант за свободно развитие е парламентарната република

За всички хора слънцето изгрява на изток и залязва на запад. Не и за министрите. За тях в това им качество – на членове на Министерския съвет, който е титуляр на изпълнителната власт при парламентарната форма на управление – слънцето изгрява и залязва в Народното събрание. Правителството не е пряка функция на доверието на гражданите. То е пряка функция на доверието на парламентарното мнозинство. Субстанцията на това доверие е политическа и може да се опише с три понятия – овластяване, контрол, отчетност. С други думи, от Парламента произтича властта на Правителството и нему, на Парламента, Правителството дължи отчет и е подконтролно. Това е конституционната азбука на установеното не само у нас, но и в Европа парламентарно управление.

Динамиката в отношенията Парламент-Правителство в най-висока степен зависи от характеристиката на парламентарното мнозинство – дали то е хомогенно и монолитно или е фрагментирано, подвижно и тематично. При първия вариант по правило координацията между законодателната и изпълнителната власт е по-плътна, а когато начело на правителството е лидерът на партията, която е спечелила изборите, често самото мнозинство в Парламента играе по-скоро ролята на трансмисия за правителствената политика. Започва да доминира неговата функция за политическа охрана на правителството, свързана с обезпечаването на подкрепата за неговите законодателни инициативи и отблъскването на опозиционните атаки. В такава ситуация, ако депутатите от мнозинството са неопитни и без индивидуална политическа тежест и авторитет в обществото, те често се превръщат в пасивен регистратор на волята на изпълнителната власт и неглижират контролната функция на Парламента. Тогава тежестта да се търси отчетност и да се осъществява действен........

© Труд


Get it on Google Play