Автор е на много и важни изследвания, касаещи средновековната история на България, както и драматичното минало на Македония
„Цар Пешо” – така казвахме ние, студентите, на видния историк и наш учител проф. Петър Петров. Никой не можеше да сгреши името му, когато чуеше тези позивни. Той не се сърдеше, може би защото виждаше себе си в образа на един от любимите си герои – селският цар Ивайло, на когото бе посветил една от книгите си. А и защото имаше здраво чувство за хумор и не пропускаше да разкаже поредния виц, когато срещнеше някой от колегите.
Проф. Петър Петров
Историкът-медиевист проф. Петър Петров си отиде от този свят на 21 януари, половин година преди да навърши един век. Автор е на много и важни изследвания, касаещи средновековната история на България, както и драматичното минало на Македония. Затова не е случайно, че освен със Софийския университет, където преподава през целия си професионален житейски път, той бе тясно свързан с Македонския научен институт. А причината се крие във факта, че Петър Петров винаги остана заклет родолюбец и патриот. Заради което през последните трийсетина години получи много удари от всякакви новоизлюпени се „либерали” и „псевдодемократи”.
Тук няма да разказвам за обемистите му трудове, а ще припомня една малка негова статия, която обаче е сериозен принос в нашата история. Само преди дни тя се оказа важна и за едно мое сериозно изследване върху средновековната българска аристокрация от ХІІІ-ХІV в. Както е известно, тя претърпява най-жестокия удар по време на османското нашествие. Много от блестящите български боляри са избити, за да остане народа без водачи. Григорий Цамблак описва трагичния епизод, станал в Търновград след завладяването му в 1393 г. Турският управител на града събрал под някакъв благовиден предлог в църквата „Свети Равноапостоли Петър и Павел” 110 от видните боляри, а после наредил да бъдат избити. Екзекутираните първенци били уличени в опит да помогнат на намиращия се в Никопол Иван Шишман, който отчаяно се опитвал да събере оцелелите си войски.
Малкото запазени документи показват, че в кървавите сражения българите са водени от своите боляри, които показват чутовни примери за храброст. Османският хронист Мехмед Нешри предава гордите думи на управителя на героично отбранявалата се крепост Косово на пътя между Шумен и столицата Търновград: „Ние не ще се отречем от нашия господар, за да се покорим на турците!” А тези думи почти дословно повтарят благословиите към загиналите във войните, отразени в Палаузовия препис на Поменика към Бориловия синодик в края на ХІV в. Там се обявява вечна памет „на протокилийника Приязд и воеводата Балдьо, които бяха убити за вярата на своя господар…” И още: „На Семир, Йончо, Добромир, Иваниш и на всички, които заедно с тях проявиха мъжество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната християнска вяра…” Вече след края на войната севаст Огнян кара да изсекат на една скала в крепостта Боженишки Урвич до Ботевград надпис, предназначен за потомците: „Аз, севаст Огнян, бях при цар Шишман кефалия и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз държах вярата на цар Шишман”.
От османските извори се разбира, че през първата половина на XV в. някои от военните в системата на Второто българско царство оцеляват и запазват своя статут, но не сменят вярата си. Това са християните-спахии и т. нар. „войнуци”, произхождащи от старата българска аристокрация. С този ход османците целят да използват техните умения без да ги настройват срещу своята власт. Други обаче емигрират и водят борба с поробителите до края на живота си. Такъв е вторият син на цар Иван Шишман, Фружин, който заминава за Унгария и заедно с братовчед си Константин, син на видинския цар Иван Срацимир, десетилетия води битки с османската напаст. Тяхна база са териториите на Видинското царство, които, според вижданията на историци като проф. Пламен Павлов, пазят известна независимост чак до 20-те години на ХV в.
Именно там се е намирал град Кипровец или Чипровци, както го знаем днес. Той е най-известен с прочутото въстание срещу османската власт от 1688 г., вдигнато от древни български аристократични родове като Парчевичите, Пеячевичите и Кнежевичите. Сред тях е и фамилията Соймировичи, за проучването на чиито корени особено помага проучването на проф. Петър Петров. Това се случва при неговите специализации в тогавашна социалистическа Югославия през 1965 и 1967 г.
Тогава той работи с документи на архива на средновековния град-република Дубровник на брега на Адриатическо море.
Известно е, че тя имала сериозни връзки с Второто българско царство, с което търгувала активно, както личи от прочутата грамота на цар Иван Асен ІІ от 1230 г. Именно там намират убежище някои от българските боляри, напуснали страната при османското нашествие. И точно затова са така важни двата документа от 1686 и 1688 г., на които попада българският професор.
В единия „князът и съветниците” на Дубровник посочват, че фамилията Соймировичи „е от древните и знатни фамилии, че тя е притежавала град Кипровец и крепостта Градище със златните и сребърни мини преди тиранията на турчина да завземе казаните места и някои села...” Още по-любопитен е документът от април 1688 г., който потвърждава, че фамилията Соймировичи била от град Кипровец и притежавала „:..крепостта Градище и други земи [в България], които са били нейно собствено владение преди да бъдат завладени от турската варварщина. След време, за да се избави от същата [варварщина], й се наложи да се премести да живее в този град [Дубровник], но се запазила и се е държала винаги с онзи блясък, който отговаря напълно на нейното благородническо положение, въз основа на което е била причислена към аристокрацията на тази република [Дубровник] и са й били предоставени всички онези прерогативи и почести, от които се ползват другите знатни фамилии на същата република.”
Родовите владения на болярите Соймировичи по българските земи запустяват, а самите те с приближените си са дълго време били в изгнание извън пределите на родината си. Предполага се, че в средата на ХV в. някои представители на фамилията се връщат в Чипровци. След разгрома на Чипровското въстание от 1688 г. Соймировичи отново се пръснали в Унгария, Влашко, Дубровник и други чужди земи.
Малката статия на проф. Петър Петров за фамилията Соймировичи ми помогна много, за да узная съдбата на този древен български аристократичен род, играл важна роля във Видинското царство в края на ХІV в. Но аз продължих диренията и открих още данни за Соймировичите. Част от прокудените балкански благородници през ХV-ХVІ в. стават наемници и вземат участие във войните на Стария континент. В европейските армии ги наричали „страдиоти” от гръцката дума „стратиот” („войник”) и ги смятали за гърци, но те били от разни краища на Балканите и средиземноморските острови - Албания, Далмация, Сърбия, Кипър. Мнозина били наследници на прочути византийски аристократични фамилии - Палеолози, Ласкари, Раули, Комнини и др.
Сред тях обаче имало и славянски благороднически родове, като Властимирис (Властимировичи) и Воихнис (Воихна). А неочаквано открих, че в италианските извори се споменава и знатният род Соймирис, който означава именно Соймировичи. По този начин става ясно, че някои от чипровските боляри запазили воинските си умения и през ХV-ХVІ в. ги прилагали в много битки в Западна Европа. Но както се разбира от дубровнишките документи, Соймировичите никога не забравили българския си корен.
Превратната съдба на един български болярски род от ХІV в.
11
6
03.02.2024
Автор е на много и важни изследвания, касаещи средновековната история на България, както и драматичното минало на Македония
„Цар Пешо” – така казвахме ние, студентите, на видния историк и наш учител проф. Петър Петров. Никой не можеше да сгреши името му, когато чуеше тези позивни. Той не се сърдеше, може би защото виждаше себе си в образа на един от любимите си герои – селският цар Ивайло, на когото бе посветил една от книгите си. А и защото имаше здраво чувство за хумор и не пропускаше да разкаже поредния виц, когато срещнеше някой от колегите.
Проф. Петър Петров
Историкът-медиевист проф. Петър Петров си отиде от този свят на 21 януари, половин година преди да навърши един век. Автор е на много и важни изследвания, касаещи средновековната история на България, както и драматичното минало на Македония. Затова не е случайно, че освен със Софийския университет, където преподава през целия си професионален житейски път, той бе тясно свързан с Македонския научен институт. А причината се крие във факта, че Петър Петров винаги остана заклет родолюбец и патриот. Заради което през последните трийсетина години получи много удари от всякакви новоизлюпени се „либерали” и „псевдодемократи”.
Тук няма да разказвам за обемистите му трудове, а ще припомня една малка негова статия, която обаче е сериозен принос в нашата история. Само преди дни тя се оказа важна и за едно мое сериозно изследване върху средновековната българска аристокрация от ХІІІ-ХІV в. Както е известно, тя претърпява най-жестокия удар по време на османското нашествие. Много от блестящите български боляри са избити, за да остане народа без водачи. Григорий Цамблак описва трагичния епизод, станал в Търновград след завладяването му в 1393 г. Турският управител на града събрал под някакъв благовиден предлог в църквата „Свети Равноапостоли Петър и Павел” 110 от........
© Труд
visit website
login
who are we?
contact us
qosheapp
Toi Staff
Gideon Levy
Belen Fernandez
Andrew Mitrovica
Mort Laitner
Rami G Khouri
Ali Fathollah-Nejad
Nikkei Editorial
