Говорих тези дни си с един човек - свестен, деликатен… Сетих се за наш разговор преди време. В разгара на дебата за Истанбулската конвенция. Попита ме деликатно и някак плахо - няма ли все пак да е по-добре да бъде приета, та нали е за добро? Чете всичко, написано от мен; наясно е с аргументите и доказателствата за посегателството над децата ни…и все пак ме пита.. Поглеждам го изумен:

- Какво ти става, човече?! Нищо ли не си разбрал?! Не разбираш ли, че... И започвам да говоря - с цялата си дълбока убеденост, с цялата си страст. Когато завършвам, той ме гледа с благодарност и казва:

- Имах нужда да го чуя от теб. Четох го, но имах нужда да го чуя. Около мен има хора, които ме убеждаваха, че е добре да бъде приета...Благодаря ти за всичко, което ми каза. Вярвам ти.

И тогава...всъщност не тогава, беше по-късно. По-късно разбрах три неща.

Първо, дори край най-деликатните хора има други, които да им влияят зле. Всъщност, точно край най-деликатните хора има такива...Второ, деликатността е лесна плячка за духа на лъжата, с който е просмукана цялата истанбулска мъгла.

Деликатността не върши работа срещу лъжата. Интелектът с нищо не помага срещу отровата на идеологическата заблуда, дори напротив... И трето, човек трябва да говори това, в което вярва. Да го говори открито, непоколебимо, неуморно, страстно, като за последно - с цяло сърце. Защото за сърцето всичко е така.Като за последно. Умът е страхлив в криза, умът измисля оправдания.

Интелектът подвежда под натиск, подличък конформист е той. Но сърцето е храбър боец.

*От фейсбук, със съкращения