Това е ужасно „класическа“ война, в която страхотният, неразрешимият проблем, е липсата на хора
Драмата, когато свикваш с безмилостните бомбардировки като селски стопани с градушки
След две години на героични жертви, Украйна губи войната бавно, ден след ден. Не защото, както заявява Зеленски, липсват муниции - изцепка, за да се скрие реалността от изтощеното му население. Войната има безмилостна логика, математика, която вече не позволява оптимизъм - който е по-голям, той печели. Особено война като тази, която не е партизанска война, където понякога пропорциите са обърнати. Това е ужасно „класическа“ война, в която страхотният, неразрешимият проблем, е липсата на хора.
И парен валяк, руски, бавен, непримирим, методичен, безразличен към всяка неравност на терена, раздробява, мачка, сплесква, превръща набързо в прах градове, пътища, мостове, хора, преди всичко хора. Напредва по начертаната линия без отклонения, без промяна на скоростта. А над руините, смлени от хилядокилограмови бомби, над изтърбушените окопи, където черната земя и натрошените кости на украинци и руснаци са омесени заедно, цари обичайната празна, несъзнателна, безразлична, вечна, пречистена неподвижност, която следва винаги врявата на човешките мелета. Това е войната, наситена с унищожение, изненадваща, отвратителна, която изобилства от жестокост, но и от величие, тъй като за съжаление в нея всичко е човешко.
Украйна губи войната. Не защото, както заявява Зеленски, липсват муниции - изцепка, за да се скрие реалността от изтощеното му население.
Сега „супермените“ от украинската щурмова бригада, която трябваше да задържи фронта при Авдеевка, са мъртви или пленници. Съдбата им беше подпечатана от седмици, може би нямаше героизъм за пилеене на тази стратегическа точка, която вече беше безполезна, изгубена, откъсната. Ама какво да се прави, когато политическата и военната глупост повтарят вечно едни и същи грешки със заповеди от сорта на „Съпротивлявай се, не отстъпвай!“. Най-добрите войници, от които малцина оцеляват, са захвърлени в месомелачката напразно. Ето защо няма нищо по-тъпо в една война от това да станеш пленник на собствената си пропаганда за непобедимите си воини, за героите, за безсмъртните. И подкокоросани от нея украинците се противопоставят на бавното руско настъпление със зрелищни нападения, с въздушни и морски фойерверки, с внезапни ударчета тук и там, а всичко това открай време е реакцията, вдъхновението на слабите. Иначе казано споменатите прийоми са добър материал за пропаганда, за новинарски кадри, утехата на онези, които губят голямата война, тази, която има значение.
В крайна сметка и този път мнозина вещи по кланетата спецове из европейските столици казаха, че нямало голяма промяна, че при Авдеевка фронтът бил дръпнал само няколко километра на запад. Украинците пък били загубили горе-долу същия личен състав, който губят всеки ден в безбройните сблъсъци на умопомрачителната трагедия. Ама това си е чиста проба протуберанс на навика, на рутината, с която човек рано или късно свиква, както примерно селските стопани свикват с градушката. Разбира се, в Киев също омаловажават промяната на фронта, продължавайки да твърдят до припадък, както правиха при Мариопол и Бахмут, че ако имали повече боеприпаси, щели да удържат Авдеевка. А направо е отчайващо късогледството в твърдението, че сега украинските войски, се били настанили на по-добри позиции. Невероятно е как минават векове, а в генералните щабове нищо ново е измислят, а само претоплят стари манджи-лъжи с кокала за невежи „нашата армия е достигнала с марш назад очакваните позиции...“
Руснаците, верни на своя метод, ще оставят да мине известно време, ще се укрепят на заетите рубежи, след което ще възобновят настъплението си, методично унищожавайки всичко пред тях. Така след две години на малко или много братоубийствена война, както за украинците, така и за руснаците, победата вече означава единствено унищожение на врага. А ако отвориш пред едните или другите дума за примирие, ще ти отговорят отрицателно, с аргумента на Омир отпреди двайсет и осем века - мъртвите не го искат! Или пък с фразата на Мадам Помпадур към нейния любовник Луи XV-ти след злополучната за Франция битка с Прусия при Росбах: „След нас и потоп!“ Разбирай, потоп за всички по всички краища на света сега, за съжаление.
*П. П. Благодаря на Доменико Куирико от италианския всекидневник “Ла Стампа”, пасажи от чиито прекрасен текст по повод двете години война в Украйна преписах “творчески” и донякъде допълних.
login
who are we?
contact us
qosheapp
Toi Staff
Gideon Levy
Belen Fernandez
Rami G Khouri
Mort Laitner
Donald Low
Ali Fathollah-Nejad
Nikkei Editorial
visit website
