Шоу пред публиката е израз на безпомощност
Нищо не е свършило, докато всичко не е свършило
Проточилите се преговори между ГЕРБ-СДС и ППДБ за съставяне на правителство а-ха да завършат с успех и някоя от страните поставя нови условия, с която другата трябва да се запознае. Хвърчат ултиматуми, но вратите все остават отворени. Трудно е да се преброят крайните срокове, които си поставяха страните и които траеха от ден до пладне. Дебнат се кой ще мигне пръв. Дори да стигнем до избори, след тях преговарящите ще бъдат същите и нищо няма да сме решили, смята Пепи Димитрова. Според нея основните политически субекти се намират в положение на пълна безпомощност.
- Как бихте определили времето на преговорите между ППДБ и ГЕРБ-СДС - като големите надежди, голямото чакане или в очакване на Годо, госпожо Димитрова? И кой може да е Годо?
- Тази препратка към Самюел Бекет ме води до неговите думи: „Няма АЗ, няма ИМАМ, няма СЪМ.“. И това е абсолютният антипод на случващото се на политическата сцена у нас днес. Преговорите между ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС се превърнаха в сблъсък на АЗ-ове, израз на страстта на всеки от участниците „да ИМА“ и публично надлъгване „колко СЪМ по-“ от хората от другата страна на масата. Публиката на този спектакъл с всеки ден все повече се изтощава и отегчава. А именно от нея се очаква в един момент да препотвърди или размени ролите на актьорите, което днес безотговорно и пошло разиграват драматургичната си пиеса. Опасявам се, че докато правим вдъхновени от литературата анализи и поставяме диагнози, ситуацията се влошава. Намираме се в положение на пълна безпомощност на основните политически обекти. Ние не стигнахме до този етап изведнъж. Години наред политическите анализатори говорим за дефицит на лидерство. Този процес започна с делегитимирането на институциите, което финишира с премиер, нарушил Конституцията. С отричането на партиите като задължителни за нормалното функциониране на политическите процеси и издигането в култ на „надпартийното“, което неизбежно доведе до безпринципни коалиции и споразумения. Най-лошият резултат от всичко това е абсолютното девалвиране на политическото участие. В тази среда всеки, който пряко или косвено се включи в партийния, а по-късно в политическия в по-широк смисъл живот, бива лесно и бързо дискредитиране не само от политическите си противници, но и от огромната група от населението, която трайно отрича всичко, в това число смисъла да се гласува. Когато вече сме на полето на абсолютна безпомощност, нито политиците, нето гражданите имаме полезен ход. Защото дори да стигнем до избори, след тях преговарящите ще бъдат същите и нищо няма да сме решили. Кой може да е Годо? И има ли го изобщо? Нямам отговор на този въпрос. Но надеждата, че и тази пиеса ще намери някаква приемлива развръзка, остава. Да виждаме как ден след ден се разиграват сцени в триъгълника на властта за мнозина от нас е страдание, което обаче не трябва да допуснем да се превърне в отчаяние. Както Виктор Франкъл казва „отчаянието е страдание, лишено от смисъл“. А да си върнем смисълът е от изключително значение за обществото сега, което може да се случи само с завръщането на нормалността.
- Има ли нещо логично в тези крайни срокове, които се променяха през няколко часа и веднага се променяха? И вратата все да е отворена?
- С всеки следващ час логиката в поведението на участниците отслабваше. Лингвистичният анализ тук е дори по-любопитен от поведенческия. Когато в рамките на една и съща комуникационна рамка срещаме думите „ултиматум“ и „отворена врата“, неизбежно усещаме лъжа. Докато едната дума изразява амбиция, авторитарност и опит за надмощие, другата започва да виси самотно и някак измамно. Няма логичен отговор на въпроса кому бяха нужни крайните срокове, защото те със сигурност не подпомогнаха процеса на преговори. За лидера на ГЕРБ Бойко Борисов знаем, че е страстен картоиграч и много от ходовете му бяха характерни за човек със страст към играта. Времевото измерване на ходовете обаче е нещо ново и ефектът му остава за страничния наблюдател неясен. Бих казала, че към момента поставянето на срокове можем да определим като самоцелно. Ако се доверим на „политическите клюки“ и си позволим да спекулираме с тях - в ходa на преговорите ПП-ДБ са „разигравали“ партньорите от ГЕРБ-СДС и с това са предизвикали ултиматумите. „Бавенето на играта“ без спор е стратегия, която може успешно да разконцентрира противника, но политиката не е занимание за хора със слаби нерви.
- Договарящите се страни не си спазваха обещанията, които са поели един към друг, както и предизборните си обещания. Какви според вас санкции трябва да понесат - неучастие в гласуване, масово протестно гласуване за някой - евентуално за кого, нещо друго?
- Санкцията на избирателят би трябвало да видим като отказ от подкрепа за този, който не спазва обещанията си, и пренасочване на доверието към друга партия или личност. Но у нас тази санкция обикновено е отказ от участие в политическите процеси. Най-интересни за мен винаги са били гражданите (почти 4% от гласувалите на последните избори), които гласуват протестно не „за друг“, а „против всички“ като отиват до урните и отбелязват „не подкрепям никого“. Ако направим аналогия с бизнеса - това са купувачи, които отиват до щанда и заявяват, че нито един продукт не отговаря на търсенето им. И ако битката е за 4% пазарен дял, предприемачите ще се надпреварват да създадат продукт, с който да ги спечелят. На „политическия тезгях“ обаче, тези хора биват тотално игнорирани. Повечето партии сякаш полагат усилия да увеличат броя на отвратените от политиката и неучастващи в обществения живот граждани. Водещите партии видимо остават в комфорта на най-здравите си ядра, колкото и слаба да е представителността в този случай. Партиите, които все повече се фокусират върху затягане на редиците, а не разширяване на електоралната подкрепа, има голям риск да последват съдбата на БСП. Затова с този подход трябва да се внимава. Да се върна на санкциите за неприемливото публично поведение на политическите лидери. Оптимистите виждат в настоящата безизходица повод за революционна промяна. Но моята оценка е по-песимистична - аз мисля, че революционният заряд от 2019 вече е погубен и ще имаме по-дълъг период на апатия и дефицит на политическо лидерство, отколкото ни се иска.
- Прехвърлянето на топката от едните към другите завършва и в двата случая с апела „вие сте на ход“. Какво говори това - невъзможност да се измисли нещо друго, чиста проба заяждане, шоу за пред публиката?
- За мен това е израз на безпомощност. В това поведение има твърде много нарцисизъм и липсва дори и за елемент на отговорност. Всеки от участниците сякаш се самосаботира в опит да се предпази от саботажа на противника. Имаме хубава българска поговорка „По-умният отстъпва пръв“. Оставам с впечатление, че никой от политиците ни не настоява да е умен. Всеки на всяка цена държи да спечели. Тази фиксация в победата и властта прави шоуто крайно нелицеприятно за публиката.
- Къде сбърка Мария Габриел според вас? ГЕРБ искат извинение от Асен Василев - какво извинение би ги задоволило? ГЕРБ не искат Асен Василев като финансов министър, ППДБ - не желаят повече Габриел за премиер. Тези условия изпълними ли са, за да продължат преговорите? В състояние ли са двете страни да се откажат от персоналните си условия в името на правителство или ще надделее егото на лидерите?
- Анализ на грешките могат да направят само преките участници в преговорите, които разполагат с пълната информация. Ние чуваме само преразкази и без да съм криминалист, забелязвам, че тези разкази са изпълнени с противоречия. „Не искаме Асен Василев“, а „ние не искаме Мария Габриел“ ме връща към картоиграчите. Мария Габриел игра „всичко коз“ като представи правителство без финално одобрение на коалиционните партньори. За ПП оставаше да извикат „контра“, за да не изглежда, че им е отсъдена служебна загуба. „Всичко или нищо“ - така се държат държавните ни мъже и жени днес. Не мога да прогнозирам какъв ще бъде изходът, но дори да има правителство, участниците в него са вече компрометирани. За да възвърнат изгубеното обществено доверие, ще трябва да постигнат високи национални цели. Да не забравяме, че властта е само инструмент за прилагане на определени политики. А през последния месец по тази тема чухме твърде малко.
- Защо според вас Борисов се скри зад дамски квартет в преговорите? Това не му е за първи път - така бе и през 2014 г. Не демонстрира ли по този начин някакво превъзходство над лидерите от ППДБ?
- Отказът на Борисов да признае Кирил Петков като равен нему е естествен и едно от малкото логични неща в този сюжет. ПП употребяват израза „Борисов се скри“ в опит да атакуват мъжествения му образ. В очите на верните избиратели на ГЕРБ обаче това негово поведение утвърждава образа му на Кръстника - човекът, чието внимание трябва да се заслужи, а Кирил Петков не е успял. Да, Борисов опитва да внуши именно „превъзходството“ си над другите лидери, включени в преговорите. Но изборът му да изпрати дами не е случаен и също подлежи на анализ. Казват, че в часовете прекарани с Тодор Живков като негов охранител, Борисов е научил много за обществено-политическия живот у нас през миналия век. Има теории, че оттогава е осъзнал силата и възможностите, които работата с жени ще му даде и успешно прилага модела, включително в настоящите преговори.
- В крайна сметка се оказа, че каквото и да ни говореха преговарящите, става дума за министри, за разпределение на властта. Политиките май отидоха на заден план?
- Свидетели сме на пълна девалвация на отношенията в политиката, дефицит на здрав разум при публичното представяне и дори на добро възпитание. Възстановяването на тези изгубени ценности може да се случи само през дефиниране и постигане на големи националнозначими цели. Като общество бихме простили на политиците тяхното неприемливо поведение, ако е в името на по-доброто ни бъдеще. Но ако остане проява на егоцентризъм и се окаже самоцелно, разочарованието на обществото ще се засили. Какво очакват хората? Онази структура на управление, която ще ни направи по-богати и по-спокойни. Но просперитет не се изгражда с нахъсване на различните групи една срещу друга, с език на омразата и грозни квалификации, а с обединение и сериозна работа. Очите на всички са вперени в политиците в очакване на тяхното осъзнаване. За да видим действия, в които има повече разум отколкото страст.
- В едно интервю говорихте за дефицит на лидерство, въпреки че всички от ППДБ и Бойко Борисов, разбира се, се изживяват като такива. Имат ли основание? Кой от премиерите и президентите ни в годините на прехода бихте отличили като истински лидер?
- Силна политическо лидерство се ражда в моменти, когато страната има високи и трудни за постигане цели. Или когато трябва да премине през криза. Затова и фигурите от началото на прехода имаха по-силен политически образ от хората, което виждаме по високите етажи на властта днес. Водачеството (лидер произлиза от английската дума за водя) по дефиниция е заредено с огромната отговорност да се избере правилен път. Лидерството преминава през определяне на общите цели и смелостта да посрещнеш пръв трудностите по пътя. Вместо това, ние имаме лидери, които постоянно се опитват да угодят на обществените желания и то на най-масовите и посредствени от тях. Вместо да вдъхновяват гражданите и да ги убеждават в смисъла на голямата цел, те се нагласят по исканията на различните групи, загърбвайки идеята за обществения успех и просперитет. Проблемът не е само национален. Той е на задоволения и богат запад, на онези общества, където няма глад и нищета. Противно на логиката именно те не търсят и не признават лидерството, нито са готови да жертват комфорта си в името на постигането на някакви по-висши идеали. И въпреки това сме длъжни да запазим оптимизма си. Да се надяваме следващата революция да е мирна и да роди новите силни лидери.
- Има ли път назад, което значи правителство, или напред - към избори?
- Мария Габриел често казва, че „нищо не е договорено, докато всичко не е договорено“. Ако се придържаме към сходна риторика, бих казала, че „нищо не е свършило, докато всичко не е свършило“.
Нашият гост
Пепи Димитрова e експерт по политически комуникации с над 25 години опит. Завършила е икономика в УНСС и политология в НБУ. Занимава се с изграждането на имидж, както на политици, така и на лидери в корпоративния свят. Била е съветник на публични личности и в институции. Обучител е по медийно и публично говорене. Темите, върху които работи са свързани с: думите на политиците; влиянието на народопсихологията върху поведенческите модели на публичните личности; ролята на жените в политиката.
login
who are we?
contact us
qosheapp
Toi Staff
Gideon Levy
Belen Fernandez
Andrew Mitrovica
Mort Laitner
Nikkei Editorial
Rami G Khouri
Ali Fathollah-Nejad
visit website
